Не мога да правя нищо без някаква доза нужда. Нещата, които правя са в зависимост от нуждата- естествена или наложена(например нуждата да си свършиш работата, за да избегнеш бъдещи усложнения)- която имам спрямо тях, като имам лукса да следвам най-вече естествената нужда. Трудно изпитвам нужда да общувам с някой човек. Затова рядко търся хората. А някои хора никога не ги търся, защото макар да ми харесват (което означава да са ми интересни с нещо), аз все пак не изпитвам нужда от тях. Свикнах да не изпитвам, а и да пренебрегвам изпитаната нужда от някого, което не намирам за правилно. Но от друга страна знам добре какво е да те търсят хора, от които нямаш и към които не си развил никаква нужда. Неудобно е. В добрия случай е неудобно. И то защото трябва да оставиш незаинтересоваността си да се покаже. Лошият случай е да се поддадеш на интереса от това, че си интересен някому. Да си създадеш някаква нужда, която ти е оправдание за пред теб самия, че се занимаваш с човека. Тънко е да усетиш липсата на заинтересованост, особено когато тя варира- защото тази самосъздадена нужда изчезва бързо, но оставя у отсрещния заблудата за наличие на интерес. Да, може и да не изчезне, да се превърне в истинска нужда. И истинската нужда в никакъв случай не трябва да е оправдателна.
По-горе писах за занемаряването на нуждата си от определен човек, която понякога се появява. Нуждата от каквото и да е попада в някакви граници, тя си е винаги различна, но остава в тях. Когато например се запозная с някой нов човек и той ме вдъхнови, аз изпитвам силна нужда да го видя пак и пак .... Тази страстна нужда, как да кажа, в минимални случаи е представителна извадка. Дори и да продължи с месеци, тя пак не показва реалното си лице и бих казала, че подобна продължителност е по-скоро следствие на идеологизъм и инат. Имала съм такъв случай на силна нужда и на силна невъзможност за общуване с персоната. Ако просто бях комняла, щях да се уморя и да ми писне, но аз си намерих бавното и напрегнато занимание да изграждам образ на този така и така недосегаем. Водих напрегнат диалог с образа, подкрепен от кратките включвания в чата, които можех да си позволя спрямо носителят му. Всяко изречение, което той благоволеше да напише, беше претегляно и внимателно добавяно към идеала ми. Играчка. Занимание за оползотворяване на неизразената нужда и същевременно подбудител на нуждата.
Терминът истинска нужда всъщност е нещо, за което нямам определение. Но ми се струва, че той не би трябвало да е продукт на заблуда. Не трябва да е в следствие на неадекватна предпоставка. Не трябва и да е мощната като гръм нужда, която те удря като светкавица и .. туй то, с уговорката, че уцеляваш невредим, а и забравяш, че те е ударила изобщо. Истинската нужда е нещо изградено неусетно, непреднамерено. Нещо трезво, без идеализиране. Т.е. без оправдаване, защото идеализирането на каквото и да е и на когото и да е е с цел оправдание. Усещаш, че я има и то в каква степен я има сама по себе си, а не когато решиш да й вдигнеш нивото, защото така си вдигаш и адреналина.